петък, 20 февруари 2015 г.

Маркъс Зюсак, Крадецът на книги

Почитател съм на книгите в стандартна форма (имам предвид хартиена), но след новогодишните празници реших, че е крайно време да се „запозная“ и с някоя електронна книга. Случайно или не, избрах „Крадецът на книги“ на австралийския писател Маркъс Зюсак. Провокира ме самото заглавие (още през лятото, когато ми я препоръча Петя) и асоциацията с разтърсващия роман на Рей Бредбъри451 градуса по Фаренхайт“. Наистина преди години бях впечатлена от антиутопията на Бредбъри, в която книгите са забранени и подлежат на изгаряне (оттук и заглавието на романа – хартията се самозапалва при температура 451° F/232,78° C). Само една малка група от хора прави и невъзможното за спасяването на духовното богатство, съхранено в книгите – всеки член от групата научава наизуст някоя книга, за да я опази и предаде на следващите поколения.
И в творбата на Зюсак открих подобна изпепеляваща страст към книгите. Определено различна от тази в романа на Бредбъри по отношение на идеята, но също така впечатляваща и разтърсваща.
Крадецът на книги – малката Лизел – пристъпва към този на пръв поглед порочен акт – кражбата – от нужда. От естествената нужда да отвърне на съдбата, която ѝ отнема най-милото – братчето, починало нелепо от задух във влака; майката и бащата, принудени от политическите обстоятелства да я дадат за осиновяване и да изчезнат незнайно къде. От чисто човешката нужда да проумее и да приеме абсурда на своя живот, белязан от зловещия знак на Хитлеровата мегамания за власт и величие.Първата книга, която Лизел присвоява, е „Наръчник на гробаря“ и изборът не е случаен. Момичето я съзира край гроба на братчето си в деня на неговото погребение. И за дълго именно този „Наръчник“ се оказва връзката на Лизел със семейството. Първоначално книгата е просто „дар“, който я „държи“ в мислите ѝ близо до любимите същества (Лизел все още не може да чете). Превръща се в настолна, когато осиновителят ѝ – безкрайно човечният Ханс Хюберман – решава да научи девойката да чете. Впоследствие от четене и препрочитане Лизел наизустява книгата, сякаш от това зависи собственото ѝ оцеляване. И като че ли е точно така.
Лизел преживява кошмара на войната, защото душата ѝ намира пристан в книгите. „Наръчник на гробаря“ е само началото… През годините тя става горд собственик на още няколко книги – втората си придобивка измъква буквално от огъня (представители на Хитлеровата младеж като част от обучението си правят прочутото ритуално изгаряне на книги), а останалите присвоява от дома на кмета (постъпката ѝ първоначално е продиктувана от отказа на кмета да осигурява работа за Роза Хюберман) с негласната подкрепа на съпругата му. Най-ценни обаче за нея са ръчно изработените книги от любимия мъж, но… за него след малко.
Животът на Лизел е смесица от болка и радост, от трагични загуби и малки, но важни победи, от безкрайна тъга и неземно щастие… Защото до нея в добро и в зло са най-добрият ѝ приятел Руди (всъщност влюбен в нея), с когото делят лишения и несгоди, но и безброй щастливи мигове; странната, чепата, но милозлива Роза Хюберман (приемна майка на Лизел), която по свой начин я дарява с грижа и любов; приемният ѝ баща, който не само я ограмотява, докато я спасява от ужасните нощни кошмари, той разкрива пред нея магията на напълно нов свят – свят на думи, багри, истории, вълшебства, и ѝ дава силата, която се оказва животосъхраняваща и животоспасяваща – любовта към книгите; не на последно място е евреинът Макс Вандербург, който с появата си поставя на изпитание човечността на героите – изпитание, на което те устояват с присъщата си доброта и духовна сила. Макс е човекът, който пленява сърцето на Лизел с една малка книжка, специално написана и илюстрирана за нея. Той я вдъхновява да мечтае и да твори. Пак той изцелява ранената ѝ душа в годините след войната, когато, загубила трагично в бомбардировките всички близки хора, намира него – мъжът любов, мъжът надежда и вдъхновение. В края на романа умира и самата Лизел. Умира естествено, от мъдростта на годините, неизлечимо белязани от един болезнено истински изживян живот. Смъртта ѝ предизвиква умиление дори у Смъртта. Да, правилно сте разбрали – Смъртта в тази книга е жива (колкото и странно да звучи). Не друг, а именно тя – вездесъщата – разказва историята в творбата. За пръв път я откривам в такава роля. За пръв път я виждам с друго лице – пристрастно, човешко, страдащо, изпитващо умора и болка; и да – безпощадно, но и проявяващо разбиране към духовните въжделения на човека. Образът ѝ предизвиква размисли, които датират от сътворението на света – какъв би бил животът, ако няма смърт; смъртта наказание ли е, или изцеление… Образ, който дълго ще помня!
И книгата ще помня! Онази откраднатата от Лизел, която дарява живот! И тази, написаната от Маркъс Зюсак – особена не само по своето съдържание, но и по форма – на места накъсана, задъхана и спираща дъха, на места – лирична, романтично-задушевна… 
Преди да разлистя книгата, прочетох споделените мнения на Мария Сонина, Анна Павлова и Василиса Ковалeва. Благодаря!

4 коментара:

  1. Цветана, несмотря на то, что Google очень грязно перевёл текст Вашего отзыва, этого оказалось достаточно, чтобы понять, насколько Вы прочувствовали этот роман и его героев. Очень проникновенный отзыв!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Спасибо за комментарий и за Ваш отзыв о книге, Мария! Роман действительно очень тронул меня.

      Изтриване
  2. Здравствуйте, Цветана! Эта книга произвела на меня сильное впечатление, не могла даже представить, что смогу смириться с образом Смерти. Автор смог так "вплести" в сюжет мифического героя, что он стал реальным...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, Анна, этот герой романа мне тоже удивил. Я никогда не представляла себе Смерт таким образом.

      Изтриване