понеделник, 3 ноември 2014 г.

С книга в ръка до... Румъния



Ето го и моето първо пътуване с книга в ръка до... Румъния. Идеята отново е на Петя Георгиева и аз я посрещнах с ентусиазъм. Прерових старата библиотека на родителите си и открих цяла съкровищница от книги, които не съм и подозирала, че съществуват.
А защо избрах като първа спирка северната ни съседка!? Първо, защото е най-близо до нас и имаме обща съдба в Европейския съюз. И второ, с Румъния ме свързват стари спомени – никога не съм ходила там, но преди години родителите ми поддържаха близки отношения с едно румънско семейство и често си гостуваха. Харесвах чичо Коста и леля Анна – бяха ведри и спокойни хора, любезни и винаги усмихнати. Със сина им Андрей често обикаляхме из малкото ни градче и по баирите в околността. Гостуваха ни всяка година и определено ги очаквахме с нетърпение – гости от чужбина бяха все пак :). Така се случи, че бяха вкъщи и когато се появи на бял свят моят син. Няма как да ги забравя! След промените през деветдесетте обаче контактите ни се ограничиха само до телефонни разговори и лека-полека замряха. Жалко! Сега понякога си спомням с усмивка и тъга за тях, чудя се какво прави Андрей и... как ни разпилява времето...
С вълнение разгърнах страниците на малката книжка с нежното заглавие „Есенно утро“ от напълно непознатия за мен Василе Ребряну. И попаднах в един свят, в който нежността и крехката човешка чувствителност се изправят безпомощни срещу жестокостта на войната. Утрото е обречено на мрак и пустота, а от есента остават само падналите цветни листа, омърсени и безжизнени. Човекът губи своята самоличност, мечтите му за спокоен и съзидателен живот са грубо и безцеремонно потъпкани. Той се затваря в свой собствен свят – единствена възможност да преживее ужаса на войната. Но и този вътрешен мир е лишен от покой и усещане за сигурност, наситен е с причудливи тайнствени видения, с раздиращи съзнанието мисли, които лишават човека от така жадуваната душевна хармония.
В разказите (по-скоро импресии) рядко се описват случки и събития, трудно ще откроите сюжет, динамика на действието, развитие на героите. Такива просто няма, а и да ги има, те са накъсани, хаотични, разпилени. Историите са пречупени през призмата на безкрайно нараненото човешко съзнание. Реалността, жестока и безчовечна, провокира появата на дълбоки психологически трансформации, достигащи до абсурдното и нелогичното. Ребряну сякаш съзнателно разкъсва душата, за да извади на показ такива кътчета от психиката, за които и сам човек не всякога осъзнава, че съществуват. Разтърсващо е! И тъжно! Защото днес, почти век от написването на книжката, войната все още зловещо бушува и причинява смърт и разруха по света! Колко още невинни жертви трябва да паднат и колко загуби трябва да претърпим, за да осъзнаем, че няма по-ценно от живота човешки!
Сбогувам се с Румъния с надеждата, че когато наистина я посетя, ще открия друго нейно лице – ведро, спокойно, усмихнато, лъчезарно, човечно...

1 коментар:

  1. Колко хубаво си го написала, просълзи ме. А историята с румънското семейство - не си ли мислила някак да ги потърсиш? Като си спомня какви кореспонденции имахме като деца с руски другарчета...

    ОтговорИзтриване